ВИЖДАЛА СИ ТАЗИ КАРТИНА

Ресторант, събота вечер. На съседната маса майка, баща и едно тригодишно дете с телефон в ръчичките — клипчетата вървят едно след друго, звукът е надут докрай. Двамата си ядат спокойно.
И не ги съдиш, разбира се, защото всички знаем как се стига дотам. Първо е било „само докато поръчаме“, после „само докато си изядеш пилешкото“, а след месец-два вечеря без телефона просто няма.
Гледаш ги и си казваш: „При нас няма да е така.“
Но после идват въпросите, на които никой не ти дава нормален отговор:
- Кога изобщо е добре да му дам телефона — и за колко време?
- Какво да го правя два часа в колата? А на опашката при личния лекар?
- Как да кажа на баба му да спре да му позволява екран, без да се обиди?
- И как да не изляза пак аз лошата, която все казва „не“?
Никой не ни е учил на тези неща. Нашите майки не са имали този проблем. Ние сме първото поколение, което трябва да се бори с този проблем.
И така се завърта колелото, което после се спира трудно:
Колелото не се чупи на стъпка 5 — там вече е късно за тази вечер. Чупи се преди стъпка 1: със среда и правила, решени предварително. Точно това е наръчникът.






